понеделник, 7 март 2011 г.

Коя съм аз, защо съм това, което съм?

Може би, и Вие като мен, все някога сте се запитвали кои сте вие, защо сте това, което сте? Това е ставало, в моменти, в които сте страдали, притеснявали или нещо друго, обратно на положителното си състояние. Много рядко може да се замислите в момент на удоволствие (например, ако се чудите какво да правите или си мислите, че това, което ви се случва е едва ли не - невъзможно). Също може да сте се замисляли, когато се чудите за какво да мислите. В който и да е момент замислянето, важното е, че то не продължава до края си, а вие когато ще се замислили ще очаквали да стигнете до някакъв край, но в последствие се отказвате. Защо ли, според вас? Първо, хората се замислят по въпроси за живота, най-често, когато страдат, когато са добре - не (много малко хора го правят, когато са добре). Това е така, защото за всяко нещо трябва причина. За тези, които страдат има причина - не могат да изпитват страдание (никой не може), за тези, които няма какво да правят (търсят интерес, защото човек не търпи безсмислие и не може без да създава някакъв замисъл), а тези, които се замислят и по-време на удоволствие - явно и преди са страдали и знаят, че след удоволствието идва страдание (за да мислят така, може би, не търпят и много се страхуват от страданието, отбягват го повече, отколкото другите хора). Както виждате за всяко нещо има причина. Замислете се над каквото си поискате от живота и ще намерите причина за него. Дори и за да се замислите  ви трябва причина.  Каква е причината да не знаем кои сме? Каква е причината толкова време да се търси смисъла и да не се намира? Каква е причината да не може да разберем живота? Защо имаме стремеж да го разберем (за тези, които имат), ако не може да се разбере? Мислите ли, наистина, че не може. Каква е причината, за да има причини?
Първо, в момента, а и от отдавна, тече тенденцията, че човек трябва да се стреми към добро, към алтруизъм, към смирение и приемане на живота такъв какъвто е. Мисля, че тази тенденция е грешна. Първо ако това е правилния път защо тогава на човек му идва „от вътре” да е против?  Защо всичко в живота ще е срещу нас? Ако има божествен план или смисъл, защо ще е измислен така, че да ни е трудно и непостижимо изпълнението му от наша страна? Защо постоянно се стремим да сме против себе си? Защо да е това плана? Защо живота да е борба и страдание? Ако има бог (по-умен от нас) как няма да съобрази, че по-лесно ще изпълним плана му, ако ни го каже какъв е този план? Нали за всяко нещо има причина?
Мисля, че човек си е егоист по рождение и в това няма нищо лошо. Лошото идва, когато върви срещу природата си и се опитва и залъгва, че го прикрива. А ако осъзнае, че е егоист и си признае на себе си, че е - много по-лесно ще се съобразява с егото си и наистина ще следва себе си. Сега всеки очаква от другия да ограничи егото си, всеки чака другият да отстъпи. Всеки очаква благодарност за това, че не е егоист (тоест, че се опитва да не е) - всичко това не е ли чист егоизъм. Дори добрите дела, които хората смятат, че правят за „добро” ги правят, за да получат нещо - най-малко за лична утеха, че са направили правилно нещо. Всяко алтруистично дело в основата си е егоистично, дори изцяло –с амо през погледа на получателя не е - всеки, който получава, казва за дарителя, че е „добър” човек. По този начин си гарантира продължение на „добрината”.
Всеки критикува другия за егоизма му, оправдава всичко на света с егоизма, от който пък, според повечето хора, произтича злото, а никой не се замисля защо сме егоисти, няма ли причина? Какъв ще е смисълът бог (ако има) да ни създаде егоисти и да очаква от нас да станем алтруисти? И въпреки, че няма смисъл, ако пък приемем, че има, но не се сещаме за него - тогава защо не ни е създал алтруисти направо (нали е всесилен и все мъдър), а ще ни чака ние „по собствен избор” да станем. Дори в обясненията на религиите и хората, които твърдят, че има бог и божествен план, се казва, че бог ни е създал, защото такава е волята му. Това не е ли егоистично? И в същото време казват, че бог иска да станем като него - алтруисти (всеотдайни). Бих казал, че ако го има и иска да сме като него - ние сме, защото, ако има бог - то той ще е най-големия егоист, според мен.
Дори в опитите на религиите да се премахне егото се проличава егоизма. Религиите се кланят на боговете си и спазват указанията им, защото си мислят, че после ще им е гарантирано щастието (особено в християнството) - това не е ли егоистичен стремеж.  
Мисля, че ако хората осъзнаят, че са егоисти ще започнат да се съобразяват открито с егото си и да създадат такива условия на живот, които ще са удобни на всички (мисля, че това е и смисъла на живота - всеки да е задоволен).
Второ, това, че злото идва от егото не е вярно, според мен. Злото идва от опитите да се прикрие егото, уж да се унищожи. Защото в стремежа да  се прикрие и унищожи, хората са създали критерии за „правилния път”, тоест създали са критерии за добро. Създаването на критерии за добро, създава злото. Ако нямаше добро, нямаше да има и зло, а не обратното, както си мислят повечето хора. Ако нямаше светлина, нямаше да има и мрак. За човек, който никога не е виждал нещо, не е проблем, че го не вижда.
В опитите си да следват себе си, хората, се противопоставят на себе си и създават неразбирания, които им създават проблеми. Защото те създават норми за „правилното” следене на себе си - все едно в нас има част, която не иска да се отърве от заблудата и страданието - а всъщност, ако помислите никога няма да искате да си останете заблудени и страдащи. Ако има замисъл на живота, целящ, всички да го разберат, защо ще създаде алтернатива за объркване. Все едно, ако бог ни е създал, за да се върнем при него, защо е създал ад, в който да изпраща хора завинаги?
Мисля, че правилното следване на себе си е да осъзнаем какви сме, да отговорим на всичките си желания (разбира се като се съобразяваме с другите, но не като премахнем желанията си, а като измислим начин, с който да ги осъществим без да вредим на някого). Нека не опитваме да забравяме проблемите си, да ги прикриваме или да мислим позитивно, а да се замислим над тях, да мислим реално. Нека помислим каква е причината за всичко, а то определено има такава, според мен (поне аз я открих).
Ако дотук ще ме разбрали правилно и така както се надявам да ме разберете, ще кажете ако за всичко има причина - каква е причината да сме влезли в тази заблуда? Причината е в замисъла на живота. Бог няма, бог сме ние, заедно с всичко друго, което съществува. Истина няма, ние трябва да я създадем. По-подробно ще се опитам да го обясня в отделна тема, предназначена за замисъла на живота и ролята ни в него. А лъжата съществува, защото сме измислили критерии, по които съдим кое е истина. 
За всяко нещо има причина, според мен. Помислете.

Няма коментари:

Публикуване на коментар