понеделник, 7 март 2011 г.

ПОНЯКОГА В ПОСЛЕДНИЯ СИ ЧАС ВИЖДАМЕ ТОВА КОЕТО СМЕ ОЧАКВАЛИ ДА ВИДИМ

Християните виждат ангели, Богородица, Иисус Христос, патриарсите.
Индусите виждат индуски храмове; невярващите виждат фигури в бяло, юноши, понякога нищо не виждат, но чувстват “присъствие”.
Психолозите виждат в светлината образа на своя баща или я разбирали като „колективно съзнание” и т.н.
Убедените атеисти също виждали светлина и царство на светлината и не искали да се връщат назад, към живота на земята.
Има много описания на природата, която прилича на земната, но и по нещо се различава от нея: хълмисти ливади, яркозелени, с цвят, какъвто няма на земята, поле, залято с чудесна зелена светлина, разделено от ограда, зад която не бива да се преминава. Има описания на цветя, дървета, птици, животни, песни, музика. Озис и Харолдсон събрали 75 случая на трансцендентни възприятия с описания на ливади и градини с необикновена красота, градове, музика, срещи с други същества. Повече от сто случая привежда Муди и още толкова Сабом. Има много интересни разкази за лични преживявания. Карл Густав Юнг, един от видните психиатри на нашето време, в книгата си „Спомени, сънища и размисли” пише за своите възприятия извън тялото си по време на сърдечен пристъп. Той бил в пространството и видял земята - пустини, морета - от височина 1000 мили. Богословът протойерей С. Булгаков след операция на гърлото (от рак) през 1939 г. също видял картини от другия свят. В „самиздата” (понятие от социалистическото ни минало, с което се назоваваха преписвани на машина или на ръка текстове, разпространявани тайно от управниците) има разказ на един монах от Троицко-Сергеевата лавра, възвърнат към живот от състояние на клинична смърт. Ето извадки от разказа на жена, болна от рак и излязла от тялото си по време на операция. Тя видяла себе си и двама лекари и с огромен ужас гледала тялото си. Целият стомах и тънките й черва били в ракови образувания. Тя стояла и си мислела: „Защо сме две? Аз стоя и аз лежа”. Изведнъж се оказала във въздуха. Чувствала, че лети, че някой я държи и тя се издига все по-нагоре; станало толкова светло, че не можела да гледа… След това видяла големи дървета с различен цвят на листата, неголеми къщички. Показали й ада – „змии, гадини, непоносим смрад, бесове”, а после й показали рая – там е хубаво, но чула глас: „Спуснете я на земята” – и се върнала в тялото си. Тя не искала да се връща.
АЗ ВИДЯХ СМЪРТТА…
Бети Малц описва своите преживявания в книгата „Аз видях вечността”, излязла през 1977 г. Тя прекарала в състояние на клинична смърт 28 минути. Това се случило през юли 1959 г. по време на втора операция от апендикулярен перитонит. Тогава тя била на 27 години. Тя пише, че преходът й бил ясен и спокоен. Веднага след смъртта на тялото се оказала на чудесен зелен хълм. Учудило я, че имайки три операционни рани, тя стои и ходи свободно, без болка. Над нея – яркосиньо небе. Няма слънце, но светлината е навсякъде. Под босите нозе – трева с такъв ярък цвят, какъвто не е виждала на земята; всяка тревичка е като жива. Хълмът бил стръмен, но тя се движела леко, без усилие. Ярки цветя, храсти, дървета. Отляво – мъжка фигура в мантия. Бети помислила: „Дали това не е ангел?” Те вървели, без да разговарят, но тя разбрала, че той не е чужд и че я познава. После пред нейния взор преминал целият й живот. Видяла своя егоизъм и й било срамно, но чувствала около себе си загриженост и любов. Бети Малц намерила много хубави думи, за да опише това, което е изпитала там. Чувствала се млада, здрава и щастлива. „Аз чувствах, че имам всичко, което някога съм желала, бях всичко, което съм искала да бъда, ходила съм там, където винаги съм мечтала да бъда”. Тя и нейният спътник се приближили към чудесен сребърен дворец, „но без кули”. Музика, хор; тя чула думата „Иисус”. Стена от скъпоценни камъни. Врата със слой от бисери. Когато вратата за миг се открехнала, тя видяла улица в златна светлина. Не видяла никого в светлината, но разбрала, че това е Иисус. Тя искала да влезе в двореца, но си спомнила за баща си и се върнала в тялото си. Нейният баща, убит от скръб, през всичките тези 28 минути бил край леглото й и бил поразен, когато тя “оживяла” и отметнала чаршафа, с който било покрито лицето й. Това преживяване я довело по-близо до Бога. Сега тя обича хората и хората – нея.
НАШЕТО  СЪЗНАНИЕ  НЕ  СЕ  ПРЕКРАТЯВА  СЪС  СМЪРТТА
Не по-малко интересна е книгата на доктор Георг Ритчи „Завръщане от утре”, излязла през 1978 г. В нея се описва случилото се със самия него през 1943 г. Предговорът към тази книга е написан от д-р Реймонд Муди. „Неговата книга, пише д-р Муди, е един от най-антастичните и добре документирани отчети за преживяването на смъртта, които са ми известни”. Своята собствена книга доктор Муди посвещава на доктор Ритчи и на „Този, Единствения, който той назовава”. Във встъплението към своята книга доктор Ритчи пише: „Иисус не е само сила, това е невероятна, безусловна любов”. И по-нататък: „Аз нямам понятие за това какъв ще бъде следващият живот. Аз гледах, може да се каже, само от чакалнята, но видях достатъчно, за да разбера напълно две истини: нашето съзнание не се прекратява с физическата смърт и времето, прекарано на земята, и отношенията, които сме изработили с другите хора, са много по-важни, отколкото ние можем да си представим”. Когато бил на 20 години и се готвел да постъпи в университета, Ритчи се разболял. След дълго и тежко боледуване той чул как лекарите го обявили за мъртъв. Душата му излязла от тялото, известно време странствала и накрая се оказала в малка стая, където на голямо легло лежало закрито с чаршаф тяло. Ритчи не разбрал веднага, че това е неговото тяло и че значи е умрял. Той си представял смъртта като небитие, а бил жив, виждал и мислел. Светлината в стаята се усилила до такава степен, че физическите очи не биха я понесли. Ритчи започнал да чувства “присъствие” и след това видял Иисус Христос. Христос го обичал с пълна и безгранична любов и Ритчи изпитал покой, радост и такова удовлетворение, че искал да остане в това състояние завинаги. Пред очите му преминали всичките години от живота му, тук било всичко – в дадения момент и в течение на времето; той виждал познати хора, които се движели и говорели. Времето преминавало много бързо – целият живот за няколко минути. Ритчи бил запитан: „Как използва своето време на земята?” Целият му живот бил виден - Христос питал не за фактите, а за тяхното значение - какво важно е направил Ритчи в своя живот. Показано му било, че са важни не личните му постижения, а любовта му към Христос и хората.
СМЪРТТА  НЕ  Е  СТРАШНА,  ТЯ  Е  СПОКОЙСТВИЕ  И  ЛЮБОВ
След това - полет съпроводен от Христос и няколко видения на задгробния живот на земята и в другия свят. Улици, домове, фабрики, хора и безтелесни същества. Той видял убийци. Те страдали. Били приковани към жертвите на своя акт. Те са причинили страдание на другите, плачат, молят за прошка тези, пред които са виновни, но не ги чуват. Нищо не може да се направи. Ритчи видял и други картини от ада - привързаността към земните желания, които там са неутолими. „Защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (Лука, 12:34). След това видял небесния свят, където процъфтявали науката, изкуството, музиката. Библиотеки с всеобхватно знание. Съществата по своя вид били такива, каквито са хората, трудели се, без да мислят за себе си. Те расли в земния живот и продължавали да растат. Той се върнал в тялото си против своето желание. Разказът му бил посрещнат с недоверие, но преживяното променило живота му и него самия.
При светците, издигнати от дух на небето (апостолите Иоан, Петър и др.), също има описание на небесния свят и неговата природа. Те видели ливади, цветя, реки, видели птици и чули тяхното пеене. Почти всички разкази на хора, преживели клинична смърт, имат светъл характер. Смъртта не е страшна, нищо не ни заплашва; смъртта се рисува като приятно преживяване. Но не винаги е така. В разказите на др Ритчи, Бети Малц и други фигурира и адът. Преживяванията извън тялото на самоубийците, върнати към живот на земята, също далече не носят радостен характер. Мъж, опитал се да се самоубие след смъртта на любима жена, попаднал в такива ужасни условия, че не намирал думи за тяхното описание.
Завръщането в тялото става моментално, понякога съвпада с прилагането на електрически шок или на други реанимационни мерки. Често след като умрелият осъзнае настъпилата смърт, у него се появява чувство на тъга и остро желание да се върне в тялото си. Постепенно обаче със задълбочаване на възприятията тъгата преминава и у него се появява желанието да остане там. Някои дори се опитват да се съпротивляват на възвръщането в тялото, особено тези, които вече са се срещнали със светлината. „Аз исках завинаги да остана в присъствието на светлината”. Назад към тялото ги привлича чувството на дълг към оставените, а понякога и желанието да завършат нещо на земята. Няколко жени казват, че биха искали да останат „там”, но се върнали заради малките си деца и мъжете си”. „Аз бях извън тялото си и разбрах, че трябва да взема решение… Там, от тази страна беше много хубаво и ми се искаше да остана. Но знаех и това, че на земята мога да върша нещо много хубаво… и си помислих: „Трябва да се върна назад и да живея”, и се върнах в тялото си” (Муди, с. 79).
Някои смятат, че възвръщането им в тялото било резултат от собственото им решение. Други мислят, че Бог им е разрешил да се върнат и да продължат да живеят, защото делото им не било завършено, и че Той удовлетворил молбата им, ако тя не била егоистична. Имало и такива, които се завърнали въпреки тяхното желание да останат: „Още не е настъпило времето, върни се назад”. Опитите им да се съпротивляват не помагали. Някаква сила ги дърпала назад, често през черния тунел. Други смятат, че против тяхното желание ги върнали молитвите или любовта на оставените от тях близки хора. Възвръщането в тялото понякога протича моментално. Изчезват всички възприятия и той или тя изведнъж се чувстват отново в леглото.

1 коментар: